[qr-code align=”left”] След като се роди по-голямата ни дъщеря и със съпруга ми преминахме фазата “УОУ! Вече имаме бебе!”…. започнахме да се караме. Карахме се все по-често и за все по-дребни неща. След поредната караница от типа “‘ ‘Що пък аз, а не ти?” ни светна сигналната лампа, че “има нещо гнило в Дания” и трябва да променим мисленето си.
Да видя любимия си в новото му амплоа на “татко” усилваше любовта ми към него, но пък родителстването заедно с него ме караше да се чувствам някак неудовлетворена и объркана (?!?). Исках от него сам да предложи помощта си в ежедневните грижи за бебето и да ми помага. Съпругът ми беше също толкова объркан. Искаше да прекарва повече време с бебето и да се грижи за него, а аз да престана да му се бъркам. Всъщност и двамата искахме едни и същи неща, но някак си се разминавахме и … все още работим по този въпрос.
Със съпругът ми сме семейство от скоро, въпреки че имаме солиден стаж заедно (повече от 10 години). Преживели сме разочарования и изненади, смърт на роднини и приятели, ремонта на семейното ни гнездо, но нищо не е успявало да ни извади извън релси така както го направи едно близо трикилограмово същество, което наричаме дъщеря. Тя направи така, че да се прегръщаме, когато искаме да се избием; да сме в една стая, когато искаме да избягаме; да шепнем, когато ни идва да изкрещим.
Дъщеря ни е вече голяма, но ние със съпруга ми все още се опитваме да уцелим стъпките на новия ритъм на брака ни. Роди ни се още една прекрасна дъщеря и още малко затрудни танца ни, но вярвам, че с времето ставаме все по-добри и по-способни родители и партньори. Аз се уча да отстъпвам – нещо което ми създава доста трудности; а съпругът ми се учи да “настъпва” в ежедневните грижи за децата и дома. И двамата се стараем по-често да се отърсваме от ежедневието и да не позволяваме на битовизмите да ни превърнат в даденост един за друг. Но не винаги е толкова лесно…