[qr-code align=”left”] Често ходя с децата си по детските площадки. Когато не е препълнено, всъщност ми харесва. Пускаш децата да си играят, а ти сядаш на близката пейка и ги наблюдаваш с чаша кафе/чай в ръка. Естествено, подвикваш от време на време “Не яж пясък!”, “Не пипай боклуците!”, “Слез от там, че ще паднеш!” и т.н., но това е в реда на нещата.
Има майки, които не викат. Не викат, но пък вървят след детето си постоянно. Ясно е, че се опитват да са добри родители. Всъщност те СА добри майки. Целият този ентусиазъм, обаче, направо ме убива. И аз съм майка. И аз водя децата си да поиграят в парка. Но там се старая да “родителствам” по-малко и да оставя децата просто да си отиграят. Естествено, че следя да не избягат нанякъде и искам да са ми пред очите, но това е всичко.
Не бъркайте лежерността ми с безразличие и незаинтересованост! Ако има опасност децата ми да се наранят или имат нужда от мен и ме извикат, ще скоча на секундата. Дотогава си почивам, пия кафе и разговарям с приятелки (с които паркът е единственото място, където можем да се видим). Смятам, че имам правото да си почина малко и да презаредя батериите за “след парка”.
Цялото това суетене около децата ми идва в повече, обаче. Не мога да го разбера. Оставете децата да изучават света играейки. Стига сте им казвали как да играят. Седнете на пейката като възрастни и просто наблюдавайте играта им. Ще научите толкова много.
Не съдете майките, които постоянно ходят до децата си… няма как да знаете дали детето не е с някакъв проблем. Знаете ли на колко от тях им се иска да поседнат на пейката и просто да наблюдават ги наблюдават. 🙂